Бойни изкуства в Индия
“Ние идваме от равновесието
и всяка борба, съзнателна или не,
е насочена към това –
да се върнем към него.”– Джнана Йога –
Индия е люлка на една от най-старите цивилизации и е съвсем естествено при едно представяне на азиатските бойни изкуства тя да заеме своето място.
Арийските племена, които обитавали областите на днешен Иран, дошли първоначално от Средна Азия. По-късно те се спуснали на югоизток и заседнали в северозападните равнини на Индия преди около 7 – 8 хиляди години. След като се установили по горното течение на р. Инд, те започнали да се спускат още по-на юг водейки постоянна борба с местното туземно население – тамилите, като постепенно ги изтласкали съвсем на юг в Южна Индия и о. Цейлон (Шри Ланка). Борбата между двата народа била безпощадна, но арийците успели да се наложат с по-високата си култура и организация, и заробили тъмнокожите варвари. В тези многобройни войни индийският военен дух се калява и достига едно незнайно по-рано развитие, което се поддържа и през всичките по-късни векове. Вътрешните борби между отделните арийски племена за първенство и власт върху покорените земи съдействат в същата посока, крепят и дават храна на този дух. По това време се появяват и древните религиозни химни наречени “Веди” (“Знания”), които служат за основа на индийската философия и религия, вплели своя дял в бойните изкуства.
През І-во хилядолетие пр.н.е., под господството на висшите арийски слоеве се установили специфичните за Индия кастови форми: брахмани (свещенослужители); кшатрии (военно дворянство); вайтя (занаятчии и търговци); шудри (селяни, земеделци и скотовъдци) и парии (недосегаеми). Неарийските касти не можели да се занимават с конна езда, упражнения с оръжие, бойна подготовка и йога.
Военната аристокрация и всички влизащи в кастата на кшатриите получавали солидна специална подготовка. Съгласно “Законите на Ману” (сборник записан в І в. пр.н.е.), те можели да се сражават и с превъзхождащ ги по численост противник съответно: в равнината на колесници и на кон; във вода на слонове и лодки; в гориста местност с използване на лък и стрели; и в планинска местност с меч и щит. Те също признавали двубоите с оръжие или даже с голи ръце като фактор, решаващ съдбата на сражението.
Освен ценните сведения по въпросите за военното изкуство, в “Законите на Ману” се прави опит за обобщаване на теорията на древноиндийското военно изкуство. Дават се и морално-етичните правила за водене на боя.
“Законите на Ману” оказват голямо влияние върху китайската и гръцката военно-теоретична мисъл.
Морално-етичните принципи на воюване са отразени и в друг древен сборник от закони – “Манава Дхарма Шастра”, където четем следното: “Ония владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето”.
Кшатриите се занимавали изключително само с военно дело и усъвършенствали непрекъснато бойните изкуства и оръжията. По своята структура и организация те се доближават до самурайското съсловие в Япония, с тази разлика, че възникват почти 1000 години по-рано от него.
Древната индийска армия се деляла на четири рода войски: пехота, конница, бойни колесници и бойни слонове. Най-широко били разпространени лъкът и колесниците. Стрелбата с лък била на голяма почит и затова военното изкуство се наричало “дханурведа” (“лъкознание”). Дресираните бойни слонове със защитни покривала и хора на гърба поместени в специална платформа, изпълнявали ролята на “танкове” в битките, и се ползвали с голям успех особено срещу чуждоземците.
Най-малкото подразделение в индийската армия от ранните векове, се състояло от петима воини-пешаци, трима конници, една колесница с водач и стрелец и един боен слон с 3 до 5 стрелци на гърба. Всяко следващо подразделение е три пъти по-голямо от предшестващото.
Воините били обучавани многостранно, като обучението включвало сражение на колесници, на слонове, на коне и спешени. Като трябвало добре да се овладеят основните оръжия – меч, боздуган, хвърляне на копия, стрелба с лък и др.
В ранното средновековие бойните изкуства се развиват бурно, като се диференцират различни стилове и направления. Всъщност този процес започва още преди новата ера, но оформянето на стиловете завършва през средновековието.
Военното изкуство процъфтява и по времето на империята на Великите Моголи (XVI – XVII в.), която се състояла от тюркски, таджикски и афганистански племена обединени от пълководеца Бабур.
По това време голямо идеологическо въздействие върху военните оказала “Бойната Сутра”, в която се излагали тактиката и стратегията на войната. В глава 49 на сутрата се казва: “…Тактиката е подобна на сандалите. Да ги носят са длъжни само силните. Слабият не е длъжен да се осмели да ги носи…” (В Индия на времето, сандали са носели само привилегированите касти.).
Конницата била главната ударна сила на моголите. Кавалеристите били въоръжени с копия и лъкове, и можели да стрелят шест пъти по-бързо от мускетарите. Лъковете им били от тюркския тип – сложносъставни.
Въпреки, че са на възраст няколко хиляди години, голяма част от индийските бойни изкуства са загубени в тъмата на хилядолетията, други са преминали в съседни държави и само една малка и незначителна част са останали по места, за да напомнят за славните традиции на изкуството в отминалите векове. По-долу излагаме някои от тези системи и дисциплини, за които все още има някакви сведения, някои от тях все още се упражняват и в днешна Индия.
1. Ната (“мъжествен танц”)
Още преди повече от 5 хиляди години в Индия се провеждали празненства с атлетически характер включващи мятане на копие, бягане, дълъг скок, конна езда, надбягване с колесници и разбира се борба и юмручен бой.
С времето телесните движения имитиращи удари и бойни прийоми, съставили там особен ритуал наречен Ната (букв. “мъжествен характер”, “танцьор” или “изпълнител”). Напомнящ своеобразен гимнастически танц, Ната впоследствие се трансформира в условно ритуално единоборство между двама невъоръжени съперници. За този вид голоръка схватка пише (за пръв път) в известната будистка “Лотосова Сутра”, където се дават ценни сведения за бойните изкуства.
Известна информация за Ната може да се почерпи и от Ведите, и по-точно от третия сборник наречен “Яджур-Веда” (“Знание за жертвоприношенията”). Там се споменава, че коренното население на Древна Индия имало ценни традиции в областта на ритуалната оздравителна гимнастика, танцът, самоотбраната без оръжие и лечебния масаж. В тези химни се споменава също за такива форми на единоборство, стилът на които се характеризира с удари на ръцете и краката по чувствителни места в тялото на противника, а също и прилагането на удушаващи хватки. За форми на юмручния бой се споменава и в един от другите сборници – “Риг-Веда”.
Изследванията показват, че от ритуалите на Ната водят своето начало начините на тренировка известни като “форма” или “формални упражнения” (на кит. “хсинг”, “тао” или “куен-то”; на яп. “ката”; на корейски “хиунг”), които се практикуват в повечето азиатски бойни изкуства днес.
2. Ваджра-Мусти (“Диамантена борба”)
Легендата разказва, че тази система за самозащита без оръжие е била измислена през ІІІ-то хилядолетие пр.н.е. от един индийски принц. Той прекарвал времето си като наблюдавал поведението на животните в гората и проучвал техните начини за нападение и защита. Като анализирал движенията на животните, принцът ги систематизирал и извлякъл от тях голям брой техники, които можели да се приложат и при хората. По-късно той експериментирал и убил повече от 1000 роби, търсейки слабите точки по човешкото тяло, като използвал научените техники. Това изкуство било наречено Ваджра-Мусти, което означава, че “онзи, който е стиснал юмрука си като оръжие е твърд и непреклонен като диамант”.
Тази система била доразвита и обогатена от монасите-брахмани, които изповядвали старата индийска религия. Тя забранявала на брахманите да носят каквото и да е оръжие, дори бастуни и тояги. Често поради тази причина те ставали обект за нападение от страна на различни разбойници и грабители. Да се защитават разбира се са можели (никоя религия не забранява това), но без оръжие! Така монасите били принудени от обстоятелствата да доусъвършенстват системата на индийския принц и да я направят свое “тайно оръжие” срещу насилниците.
По онова време в манастирите и светилищата освен религия и философия се изучавали и анатомия, медицина, лечебен масаж, гимнастика и редица общообразователни предмети. Всички тези знания дали бърз тласък в развитието на Ваджра-Мусти.
Към прийомите, които принцът изобретил били добавени различни гимнастически и дихателни упражнения за усъвършенстване на тялото и общата подготовка. Най-важните от тях били заимствани от старите системи на Йога, чийто произход е много древен и не е датиран точно. Последните изследвания обаче доказват, че системата на Йога е на възраст поне на 8 хиляди години.
Отличителното за тази древна система е разбирането, че човешкият организъм се поддава на усъвършенстване, и че пътят за това е единствено упражняването, пътят на личното усилие и работа над себе си, за да се съкратят някои еволюционни етапи.
Комплексът от йогийски упражнения бил огромен и обогатил невероятно много системата на Ваджра-Мусти. Според преданието бог Шива, който се смята за патрон на йогийските адепти, владеел около 84 хиляди такива упражнения. В някои стари легенди се споменава как тези упражнения са били дадени на хората: “…Много, много отдавна боговете ходели по Земята и участвали в съдбините на хората. Най-могъщ бил бог Шива. Той правел пред хората десетки хиляди дихателни упражнения, за да им покаже как да засилят здравето си, да създадат красиво и съвършено тяло и да се доближат до боговете както по ум, така и по външност…”.
С упражненията на Йога била въведена и неразривно свързаната с тях философия, която заедно с религията на брахманите (ведическият брахманизъм) образувала духовната основа на системата. Именно тази духовна основа, обогатена и доразвита от различни учения се оказва впоследствие най-жизнена и като стожер пронизва до голяма степен всички вторично появили се бойни изкуства.
Системата на тренировка заимствана от Йога позволявала на практикуващите Ваджра-Мусти да придобиват необикновена закалка на тялото и да развиват невероятни сили. За постиженията на йогите в тази насока всички сме чували, но все пак да се обърнем към фактите: Така например руският пътешественик Людовик Русел, посетил Индия през 1864г., в своята книга “Индия на раджите” споменава за някои такива постижения. В щата Бопал той присъствал на демонстрация на индийски йога, който извивал саби и кинжали опрени с острието си в голите му гърди; издържал удар на добре наточена сабя – “тулвар” в гърдите; ходел по остриетата на шпаги; подхвърлял във въздуха свежи кокосови орехи и ги чупел с бръснатата си глава. На другия ден демонстрацията продължила. Към тежка талига, която с труд теглели два вола привързали остра пика с острието напред. След това няколко човека се качили в талигата, а йогата като допрял голия си череп до острието отместил с бутане талигата на няколко крачки. Присъстващите го нарекли “човекът с железния череп”, въпреки че при изследване външно главата му била напълно нормална. Според думите на Русел само кожата й била малко по-дебела, но пиката била толкова остра, че с лекота би могла да пробие и кожата на слон.
Директорът на школата за йоги в Калкута – Шиам Сундар Госвами пише, че веднъж видял с очите си как неговия учител, знаменития Балака Бхарати, с удар на ръката си пречупил боров ствол, с който след това не могли да се справят шест здрави мъже. Същият йога при друг случай с голи ръце държал метален тиган в огъня в продължение на повече от половин час, без да усеща някаква болка, въпреки нажеженото желязо.
Йогата К. Раммурти можел да издържи на гърдите си слон, а йогата Сисал от Мадрас можел дълго време да стои във въздуха в поза лотос като единствената му опора била здрав шнур опънат между пода и тавана, който той държал с дясната си ръка.
Практикуващите Ваджра-Мусти закалявали ръцете си като първо ги потопявали в съдове с мляко, а след това удряли многократно с кокалчетата на юмруците си в мраморна плоча. Закаляването на крайниците по този начин, а също и чрез използването на други методи, позволявало да се нанасят тежки удари на противника, които можели да бъдат и смъртоносни.
Голям тласък за развитието на Ваджра-Мусти и другите бойни изкуства допринесъл будизмът. Създателят на учението – принц Сидхарта Гаутама (Буда), бил ненадминат във фехтовка с меч, стрелба с лък, бокс и борба. По-късно той се запознава с аскетичната практика на йогите, с учението на Ведите и с Ваджра-Мусти.
Неудовлетворен от схоластиката на брахманизма, Сидхарта Гаутама въвежда будистката религиозна реформа и прави достъпни отделни елементи на Йога и Ваджра-Мусти за по-широките слоеве на населението.
Доктрината на будизма съвпада с целите на Ваджра-Мусти и те се срастват. Будисткото учение проповядвало човек да се освободи от мрежата на страстите и плътските лоши желания, които се смятали за първопричина на човешките страдания. Целта на будизма била спасението на душата, но душата и тялото са неразделно свързани. Следователно, за да се спаси душата, било необходимо първо да се спаси нейният храм – тялото. Проклятието на тялото можело да бъде избегнато само по пътя на усъвършенстването. Така тялото щяло да бъде запазено от болести и унищожение. Именно тук Ваджра-Мусти се явило като един ефикасен способ за самосъхранение и духовно развитие.
В глава 14 на будистката “Лотосова Сутра” се споменава за Ваджра-Мусти. В преводите на китайски език стилът на това бойно изкуство с празна ръка е именован като Хсианг-Ча” или “Хсианг-Пу” (“взаимно удряне” или “взаимно блъскане”). Тези йероглифи са използвани и от японците за обозначаване на древната борба Сумо, но явно е, че тези стилове са твърде различни.
В по-ранната будистка сутра “Хонгио-Кио” също се споменава за схватка в стил Ваджра-Мусти между брата на Буда – принц Нанда и Девадата.
Когато през І век пр.н.е. се появяват първите индийски будистки изображения, се забелязва, че будистките иконописци доста точно са възпроизвели редица позиции и движения близки до употребяваните в съвременните стилове на У-Шу (Кунг-Фу) и Карате. Тези бойни позиции са най-добре показани от двамата небесни стражи Лева и Диоай, които пазят вратите на будистките манастири. Смятало се, че тези божества-пазачи предпазвали вярващите от злите демони и затова били изобразявани като огромни същества със свиреп и заплашителен външен вид. Обикновено една от ръцете на стражите е насочена напред с опънати пръсти, палецът сочещ навън, а кутрето свито навътре. Това се счита за една от позициите на китката във Ваджра-Мусти.
В по-късен период Ваджра-Мусти се практикувало изключително сред джетисите – каста от брахмански професионални бойци, които от Модхера в Северен Гужарат се преселили в Мизоре, Хидерабат, Конкан и областта Раджастан през Х-ти век. По това време Ваджра-Мусти била известна като борба от най-яростен вид. Книгата на Сомешвар дава подробна информация за протокола, диетата и тренировъчните методи на тези любопитни и жестоки бойци.
Във Ваджра-Мусти имало стотици техники свързани във верига от комбинации и варианти. Най-често се прилагал юмручният удар, чиято сила се увеличавала от използването на особен уред носен на ръката, подобен на метален бокс. Прилагали се също ключове по ставите и ритници.
Борбите се провеждали на пясъчна арена. Употребата на металните боксове с шипове неминуемо водела до смъртта на единия от борците. За да намалят смъртоносното действие, през ХІХ в. започнали да изработват боксовете от слонова кост и ги привързвали с кожени ремъци към ръката. За да се обезчувствят срещу ударите, преди боя на борците се давала настойка от опиум (“банга”).
Израждането на Ваджра-Мусти от бойно изкуство за самозащита до кърваво зрелище за раджите довело и до неговото западане. С появата на западния начин на боксиране (английския бокс) през деветдесетте години на ХІХ век, повечето от старите стилове на Ваджра-Мусти били забравени и се запазили само ограничен брой дисциплини. В днешно време Ваджра-Мусти все още се упражнява в някои затънтени кътчета на Индия.
3. Каларипаят (“бойно-полева практика”)
Според легендата бойното изкуство Каларипаят произлиза от “космичния танц” на Шива или това е “танцът на космическото разрушение”. Бог Шива предал изкуството си на Парашурама, мъдрец от щата Керала, който се смята за основател на Каларипаят.
Каларипаят или “практика на бойното поле” е комплексно военно изкуство на кшатрийте и води своето начало още от І-во хилядолетие пр.н.е. През този период редовно били провеждани игри наречени “Самаджиа”, които включвали бой между слонове, бокс, бой с тояги и борба.
В Каларипаят са се вплели и много аспекти на Йога обединени от единството на физическото съвършенство и пробуждане на вътрешните енергии (“Аандареека-Шакти” или “Каруту”). Много техники и движения от класическите индийски танци, между които на първо място “Самхара-Тхандава” – танцът на Шива, са влезли в техниките на Каларипаят. “Танцът на космическото разрушение” изглежда е вдъхновил Парашурама да създаде ефикасни движения за отбрана и нападение, които успешно да бъдат приложени на бойното поле. Говори се, че Парашурама е основал 108 школи – Калари, в които посветил 36 000 брахмани в изкуството и им заповядал да предадат своя опит на новите поколения. В школите Калари (по-късно са ги наричали “Ша-Лай” – “манастир за будистки монаси”) освен бойно изкуство били изучавани и философия, религия и общообразователни предмети. Така че Калари били нещо като центрове или училища за първоначално обучение. Тази традиция се запазила и в китайските манастири, където изкуството било пренесено около новата ера от странстващи будистки монаси.
Каларипаят е великолепно изкуство, което според специалистите се явява прототип на много от съвременните азиатски бойни изкуства. Съществуват няколко стила на Каларипаят, които подробно ще разгледаме нататък.
В Южна Индия стил подобен на Каларипаят се е практикувал още през VІ – VІІ в. Статуите в храмовете на Канчипурам близо до Мадрас (строени в VІІ в.) представят невъоръжени и въоръжени техники в пълен набор от арсенала на Каларипаят. Те са били видени навремето и от известния китайски монах-пътешественик Хсуан Тсанг, който дошъл в Индия, за да получи свещените будистки книги.
Различни оръжия за каларипаят
Има редица стари индийски текстове третиращи въпросите за философията, медицината, религиозните схващания и бойните изкуства в частност и Каларипаят, на Древна Индия. За съжаление много от тях са написани на палмови листа или бамбукови дъсчици, които са силно повредени от плесените, гъбичките и влагата, и почти не могат да бъдат разчетени.
Южните индийски текстове са написани в ранните си версии на тамилски език и се появяват след ІІ век. И в миналото, и днес Каларипаят се упражнява много сред коренното население на Индия – тамилите. Те практикуват главно южния стил, докато северния стил на Каларипаят се упражнява от “наярите” – етническа група, говореща на езика малаялам. Наярите са част от наследниците на арийската културна традиция на Северна Индия.
В миналото Каларипаят е бил тясно свързан със структурата на обществото. Така например в средновековния щат Керала една обединена фамилия е представлявала най-малката структурна единица на обществото, позната под името “Кооту-Кудумбам”; няколко семейства образуват “Тара” – най-ниското стъпало на обществената йерархия. Всяко “Тара” притежава “Каву” (малък храм) и школа Калари. “Калари Бара Девата” е божеството на Каву. Най-известното Каву в Керала е свързано с името на Тачоли-Отенан (легендарен боец от Керала) и се нарича “Локанар-Каву” от Бадагара.
В Каву се покланят главно на божествата Кали, Нили, Отамулаши и Отапали, които демонстрират жестокостта на богинята майка при борбата с неверниците. Във вътрешността на Керала все още се извършват древни жертвоприношения и ритуали свързани със светилищата на тези божества.
Продължавайки по-нататък, няколко Тара образуват “Десам”, начело на който стои “Деса-ваши”, чийто дълг е да организира въоръжената охрана на населеното място и да полага грижи за обучението. Бойците на селището обучени в Калари са на разположение на Деса-ваши при необходимост. Тези бойци били наречени по-късно “Наир” (или “Наяр”) и те произлизали от военните касти. Съществувала е също и специална групировка бойци от Керала, известни под името “Шаавер-Пада” (армия, която се самоубива). Членовете й били специално обучени за телохранители и са известни като най-храбрите и жестоки воини в целия свят. Техен девиз бил “убий или бъди убит”. По време на бой ги наричали “Сапта-Кармае” (седемте действия на един боец).
Мястото, където се упражнява Каларипаят е свещено и с него са свързани редица сложни ритуали утвърдени през вековете. Калари е с размер 42 стъпки дължина (12.6 м., измерването е по стъпката на майстора) и 21 стъпки (6.3 м.) ширина, като е ориентирано в посоката изток-запад по дългата страна. Повърхността на площадката е гладка и хлъзгава и се намира на 6 стъпки (1.8 м.) под нивото на почвата, т.е. Калари е вкопано в земята. Стените са облицовани с плетени палмови листа. Така описано мястото за обучение е известно като “Куши-Калари”. Съществуват и други разновидности на Калари, които според предназначението си се делят на: “Недум-Калари” (за обучаване на пехотинци), “Курум-Калари” (за партизанска война и терор), “Анга-Калари” (място за двубой), “Черу-Калари” (за оказване на медицинска помощ на пострадали в бой), “Кодум-Калари” (за секретно обучение). Всички страни на Калари са свързани с някое божество и имат прилежащи жертвеници. Основен е култът към богинята на войната Кали. Във връзка с езотеричното обучение са почитани също Бхара-Девата, Гуру-Тара (духовете на старите майстори) и други, които са свързани с духовната тренировка.
Всеки нов ученик се приема за обучаване след специална церемония, която трае цял ден. След тази церемония ученикът полага клетва и се приготвя за “узхичил” (“масаж”), който заедно с упражненията за гъвкавост (“майпаят”), представляват първия етап на обучението в Каларипаят. Всеки начинаещ бива масажиран лично от учителя с растителни масла (най-често кокосово) и билки в продължение на един месец, за да се подготви тялото за упражненията и да се огъвкавят ставите, мускулите и връзките за интензивния тренинг, който следва. Масажът от този тип се повтаря всяка година.
Каларипаят се практикува главно в селата, където традиционализмът и порядките са се запазили от векове. Заниманията се провеждат рано сутрин при изгрев слънце. През деня, когато няма занимания, учителите (“Гурукал”) изпълняват функциите на лекари в околността. Те имат големи познания върху традиционната медицина (Аюр-Веда – “Знание за дълголетието”). В тази област масажът се смята за най-важното средство за лечение.
По-голяма част от школите по Каларипаят се намират в Южна Индия и най-много в щата Керала. Известни са 75 школи по Каларипаят с около 3000 трениращи, но като се имат предвид мащабите на Индия вероятно техния брой е много по-голям. Тук трябва да се има предвид, че това са известните школи без тези, които водят секретно обучение. Тъй като повечето от школите са по селата до съвсем скоро европейците дори и не подозираха за тяхното съществуване. Едва през последните години се чу нещо за това великолепно изкуство, което извън Индия е абсолютно непознато като практика.
Освен южния стил (“Теккан”), съществуват още северен стил (“Вадаккан”) и стил на централния район (“Мадхия”) със някои техни разновидности.
Въпреки известните различия, всички стилове на Каларипаят съдържат в себе си четири нива на бойна практика:
Подготовка чрез масаж и упражнения за гъвкавост; тренировка на формите (“Мейтозхил”).
Оръжейна тактика
с дървени оръжия (“кол-тари”)
с метални оръжия (“Анга-тари”)
Невъоръжена битка (“Верум-Кай”)
Секретна практика (“Марма-ади”) и мантри.
Първата фаза, известна на север под името “Мейтозхил” или “работа извършена от тялото”, се нарича понякога също “Черу-тозхил” (“малка работа”). В това ниво се набляга върху формите касаещи стъпките и работата на краката (техника на придвижването). Мейтозхил на Север съдържа 8 упражнения за краката с нарастваща трудност. Следват комбинирани упражнения “Мей-паяту” (“битка извършвана от тялото”). В централния район упражненията от този раздел са 18 основни от общо 45, които някога са били 96 на брой. После следват “Калам-Чавиту” – сложни упражнения за краката. В южния стил формите за краката са 12.
Формите, които следват упражненията за краката са с точно установени техники за защита и атака изпълнявани в строга последователност. Всяка от тези форми си има име, което е в зависимост от позициите на краката. Сходството между тези форми и аналогични такива в Китай, Япония и други страни дава основание на редица специалисти по азиатските бойни изкуства да определят техниката на Каларипаят като предтеча или прототип на много от съвременните азиатски техники за борба.
5 стъпкова тояга (“лати”)
Оръжейната практика започва с боя с тояга и палка (“Силамбам”). За целта се използват бамбукови или ратанови палки и тояги. Тоягите са дълги по 12 педи (“кетукари”), а палките по 3 педи (“черувати”). По-напредналите имат право на специална есовидна палка, извита като слонов зъб (“отта”). В Каларипаят отта се смята за абсолютното оръжие на въоръжения двубой, тъй като тя е предназначена за атака на виталните точки. С това оръжие се изпълняват и някои от формите на стила. Отта се изработва от сърцевината на твърдото тамариндово дърво, което трябва да е поне шест стъпки дебело. Право на това фаворитно оръжие имат само майсторите.
Двубоят с отта се смята за особено опасен, тъй като експертът умело боравейки с него може да порази 64 “Кула-мармас” (витални точки) по тялото на противника. Теорията, която обяснява практиката на отта се нарича “Дхануспраманам” или теория на арката.
Навлизането във въоръжената практика на Каларипаят е свързано често с ритуали към бога на оръжията Аюдха Бхайвава. Тези ритуали дават възможност на практикуващия да се настрои психически за бъдещата битка и да запазва абсолютно самообладание пред смъртоносния блясък на оръжията.
Силамбам е традиционна тамилска борба с тояги и представлява важен раздел на Каларипаят. Според преданието тази борба е създадена от бог Муруган – покровител на воините и поетите.
В началото на н. е. изкуството на борба с тояга било преподавано в училищата като задължителна дисциплина както за знатните кратрии, така и за простите воини. Смятало се, че от една страна фехтовката и борбата с тояга спомагат за овладяване на целия сложен набор от хладни оръжия, а от друга според нуждите могат да ги заместят. Така например, когато на бойното поле се счупело копието на воина, той продължавал боя с дръжката му вече под формата на тояга. Когато и тя се счупела, той продължавал боя с техника на палката и най-накрая с голи ръце. Точно в същия порядък се упражнява и системата на Каларипаят.
Поради своята достъпност Силамбам бил усвоен и от селяните, които имали нужда от защита в многобройните междуособни войни между раджите. В 1760г., когато избухнало народното въстание срещу англичаните, продължило до края на столетието, оръжието не достигнало и в ход били пуснати дълги бамбукови тояги осветени от жреците на бог Муруган.
След потушаването на въстанието англичаните забранили Силамбам, на селяните продължили да тренират, само че вместо с бамбукови тояги се упражнявали със стебла от захарна тръстика. И ако ги изненадвали по време на тренировка, те си давали вид, че ядат тръстика.
Основните прийоми на Силамбам се наричат “орел падащ върху плячка”, “маймунски размах”, “скок на жабата” и др. Тези техники са настроени върху наблюденията на движенията на животните. Техниките на Силамбам са разнообразни, динамични и пластични като тоягата опасва цялото тяло образувайки своеобразен щит. Всичко това се съпровожда със скокове, уклони, прикляквания и боецът нито за секунда не се задържа на едно място. Сериите от техники се навързват във форми в строго определена последователност и наподобяват танц. Висшата цел е свободната схватка.
Основното в Силамбам не е силата, а гъвкавостта, бързината на реакцията и красотата. Тази характеристика важи в цялост за системата на Каларипаят.
Понастоящем Силамбам се практикува и като самостоятелна дисциплина и е много популярен в Южна Индия в щата Тамилнаду. Един от известните Силамбам-експерти през миналия век е бил майсторът Пулин Дас. Днес в Мадура е прочут също със своето изкуство майсторът Шейх Усман.
Силамбам тренировка с палка и тояга – важна част на Каларипаят. Палките на Силамбам варират от 15см. до 180см., като начинаещите използват гъвкави палки от ратан, а напредналите от твърдо дърво.
Типични за Силамбам са ниските позиции и бързите удари и блокове с тоягата. Първо се учат формите с тоягата, после спаринг с учителя и накрая свободен спаринг. Много от техниките на Силамбам са актуални при другите оръжия.
Към Силамбам спадат и техниките с боздуган и дървен топуз за бой срещу слоновете (хвърля се и като факла).
Разделът Анга-тари на Каларипаят включва разнообразни оръжия, които варират според предпочитанията на отделните стилове и школи.
Различни оръжия на Каларипаят
Още от древността в Индия се изработвали най-добрите оръжия в Азия. Дори известните саби-дамаскини са индийско изобретение. Индийските металурзи получавали най-добрата стомана и изготвяли от полуготовия материал стоманени слитъци, с които търгували в Близкия и Далечния Изток. Прочутите самурайски мечове в Япония и сабите-дамаскини на арабските майстори се изработвали от индийска стомана. Интересно е да се отбележи също, че технологията на индийските мечове и саби съвпада с тази на сабите-дамаскини, самурайските мечове и индонезийските кинжали (магическия “крис”).
Известният арабски учен Ал Бируни (973 – 1048г.) от Хорезъм казва следното за индийците: “Няма друг народ, който да разбира от отделните видове хладни оръжия и от названията им по-добре отколкото жителите на Индия!” По-нататък ученият описва качествата и цветовете на различните саби и мечове според предназначението им. Изумруденозелени, когато острието било обработено с нажежен меден сулфид и толкова здрави, че с тях можело да се разсече на две гранитен камък; сиви с окраската на отровна змия (т.нар. “зм”йска закалка”) ” като нея пъргави, които на въздуха трептели като струна (можели също да се носят около кръста като колан); копринено бели, тежки и масивни, способни да пробият кожата на слон, без да се огъне острието. Шарките по острието, които се получават при коването и “дипленето” на метала служели като белег за оценка на качествата на дамаската стомана (така се наричат всички изделия изработени по тази технология). Шарките на всяко оръжие били специфични и служели като подпис на майстора-ковач, който го изработвал. Някои от тях се откроявали по-ясно едва след натриване със сок от екзотично растение, след обагряне с кръв или се променяли на светлина и сянка, при студ или при потапяне във вода. Стойността на една такава сабя изработена от прочут майстор била равна на цената на много добър боен слон!
Упражненията със сабя се наричат “фари-гадка” и се провеждат с дървена сабя (“гадка”) и малък щит (“фари”). На север е популярен терминът “ваал-парича” (“щит и меч”). Други оръжия в Каларипаят са различните видове копия и пики (“кунтам”, “вита” и др.), тризъбец, бойна брадва, меч (“пата”) със специална ръкохватка като желязна ръкавица.
Най-смъртоносното оръжие е “уруми” (сабя-пружина или сабя-камшик), която може да бъде блокирана само със щит. Уруми се състои от нормална ръкохватка, от която излизат четири или пет тесни и гъвкави като часовникова пружина остриета с дължина около 180см. и остри като бръснач. “Сабята-камшик” се носи увита около кръста като колан, който мигновено може да влезе в действие. Техниките, извършвани с уруми са въртеливи, засукващи, стрелящи, хващащи и удрящи като с камшик. При реален бой с уруми могат да се победят няколко противника едновременно, като последиците за ударените с него са ужасяващи. Не трябва да се забравя, че с това оръжие може да си служи само завършен майстор, който го е овладял добре. В противен случай по време на боя той може да се самонарани доста тежко.
От по-късите оръжия особено популярна е смъртоносната кама-бокс (“катар” или “бунди”), която е най-разпространена в щата Бунди. Още в “Махабхарата” се споменава за бойци въоръжени с катари, които побеждавали лъвове. Катарът има широко като длан острие, което може да се раздвоява като рога или да наподобява цвят на лотос. Тези форми на острието, както и характерния начин на употреба идващ от ръкохватката, спомагат да се нанасят почти винаги смъртоносни прободни рани в близкия бой.
Освен катар, в Каларипаят се използват още няколко вида кинжали и ножове с характерна форма и техники на употреба. тези техники включват: бързо вадене на кинжала от ножницата, удари и контри от различни позиции (стоящи, седящи и с лъжливи движения). Освен боя с кинжали се изучавал и такъв, когато единият е въоръжен с кинжал, а другият е без оръжие.
Други оръжия използвани в Каларипаят са сърповидния нож “кукри”, есовидната кама, щитчето с три остриета, ритуалния нож “григук”, метален диск за хвърляне “чакра” и много други.
В миналото важна част от Каларипаят са били дисциплините стрелба с лък и фехтовката с ятагани върху гърба на слон.
Индийските пехотинци стреляли с огромни лъкове и стрели, които пробивали щита и бронята. До ранното средновековие в Индия се използвали лъкове от обикновения тип. По-късно на въоръжение идва сложносъставния лък от тюркски тип.
Стрелбата с лък е добре описана в “Махабхарата”. От там става ясно, че тази дисциплина, която е била привилегия на кшатрите, се е разглеждала и като духовно упражнение, изискващо голяма умствена концентрация.
Третото ниво на Каларипаят наречено “Верум-Кай” (бой без оръжие) е етапа, когато практикуващите са овладели добре техниките с оръжията и основните форми и могат да ги практикуват както с него, така и без него или срещу него с голи ръце. Формите срещу въоръжен или невъоръжен противник са особено популярни в южния стил на Каларипаят, а също и в стила на централния район. Там са известни формите “Пада-талу”, “Ади-ккай”, “Поотум-Пиривум”, “Катиюм-Курувадиюм”, “Ваа-Кати” и др. Всяка форма (“суваду”) започва и завършва с поздрав. Тя се изпълнява за около минута и съдържа от 20 до 50 съществени техники, включващи премествания, удари, блокове, хватове, защити, ключове и хвърляния. Линиите на движение са прави, на кръст или квадрат. Всички форми без оръжие са построени така, че могат да се изпълняват и с него независимо от вида му. Много от формите започват с приклекнала позиция (готов за скок) и завършват пак в такава или седяща позиция. Особено при употребата на оръжие се използват много ниски позиции, за да не се разкрива тялото за удар. В този пункт техниката на Каларипаят се доближава твърде много до някои стилове на индонезийския Пенчак-Силат, който явно е заимствал много неща от индийската система.
Основната характеристика на Каларипаят е, че това е предимно меко и гъвкаво изкуство, разчитащо повече на ловкост и пъргавина, отколкото на грубата физическа сила. Има и известни разлики в тактиката на Северния и Южния стил, които ще изтъкнем.
Преди да започне практиката, в Северния стил учениците си намотават на кръста, хълбоците и слабините 13 метрови набедрени препаски от памучен плат, които пристягат долната част на корема и спомагат за укрепване на стойката и дишането. За Северния стил са характерни високи скокове (до 2.5 м.), много ритници, удари на дълга дистанция, ниски позиции. При ударите и блоковете крайниците са напълно изпънати. Употребяват се също множество трудни гимнастически упражнения с висока интензивност, които правят тренировката изморителна и напрегната. Натоварванията се облекчават с дихателни техники от Йога и различни методи за отпускане. Северният стил изисква висока техника и перфектно владеене на формите.
Южният стил набляга върху ефективността на техниките и сила в действието. В него се съдържат повече кръгови движения и изглежда по-груб от Северния стил; ударите са от типа на “късата ръка” с отворени юмруци, но с голямо разнообразие в положенията и формите на ръката. В Южния стил има малко скокове и ритници, които се изпълняват ниско; позициите са солидни и се съчетават със силовото използване на ръцете, бедрата и торса.
Последното, четвърто ниво на Каларипаят включва секретното изкуство за поразяване на виталните точки по тялото (“марма-ади”) и изучаването на специални словесни формули (“мантри”), които съчетани с медитация и дихателни техники предизвикват вибрации в съответните психически полета, които създават голяма мощ. Това е секретна част на изкуството и до нея се допускат само най-напредналите ученици, които след усвояването на тази техника заедно с посвещаването в тайните на масажа (“Калари-чикитеа”) достигат степента наречена “Калари-Гуруккай” или “Калари-Абхиаси” (посветен в Калари).
Марма-ади е есенцията и ритуалът по посвещаването на Каларипаят. Това изкуство има древна традиция водеща своето начало още преди новата ера. То се използва само ако животът ти е в опасност и за лична защита.
В “Сусрута-Самхита” (медицински свещен текст “шастра” от ІІ – ІV в.) са указани 108 точки на човешкото тяло, в които при удар се предизвиква временна парализа, силна болка, безсъзнание или смърт. Указани са също и виталните точки при животните. При слона например те са около 90; 14 от тях са смъртоносни. Махоутите (дресьорите на слонове) са добре запознати с тях и ги използват в своята работа, за да подчиняват животните.
В Южния стил на Каларипаят също се използват 108 “мармас” (витални точки), от които 12 са смъртоносни. Те се наричат “Паду-Варман” и имената им са както следват: Тилка, Натчатра, Чевикути, Пидари, Уракка, Туми, Нер, Адаппа, Ати, Чуруки, Учи, Калтидай и Каннади.
В Керала-стилът, точките мармас са 107, от които 64 са считани за крайно опасни.
Различните части на марма-атаките са: “Саниу” – сухожилия, “Дхамани” – артерии, “Мамса” – мускули и “Асти” – кости. В марма-атаката дори и слаби удари могат да предизвикат големи повреди веднага или със забавено действие. Така например удар в определена точка на гръдния кош може да причини колапс в артерия излизаща от сърцето (коронарна артерия) и да предизвика смърт след 2 1/2 часа. Специфичен масаж от арсенала на “узхичил” може да отвори отново артерията и да спре смъртоносното действие на удара.
В наше време все още се срещат известни майстори (крайно затворени и недостъпни), от Керала, които са в състояние да убият или да осакатят непоправимо противника с помощта на удари в точките мармас. Те обаче не го правят освен в случаите на крайна необходимост, тъй като концепциите на Каларипаят са свързани с отвращение към насилието, коректна морална и духовна позиция в живота, уважение към учителя и човешкото тяло, което е храм на душата.
Муки-бокс (или Мусти-Юдха)
Муки-боксът се упражнява в Бенарес повече от 300 години, но той има много по-древна история. Още в “Махабхарата” се споменава за схватки без оръжие, чийто стил е близък до този на Муки-бокса. В един от епизодите например, героят Бхима убива своя противник с удар с крак – нещо, което е много характерно за Муки-бокса.
Стилът на Муки-бокса е много твърд и е подобен на Карате. Извън кръга на посветените той е слабо познат, тъй като се тренира в голяма тайна. Един от големите експерти на Муки-бокс – Срим Баба твърди, че майсторите в този вид борба имат обикновено само по един ученик, който се подбира чрез специални тестове.
Боксьорите затвърдяват по специален начин ръцете и краката си, и след това могат чрез удари да чупят камъни и кокосови орехи. Ударите се тренират в стоманена плоча, дебела три сантиметра и захваната в стената. Удря се с кокалчетата на юмрука с пълна сила. В сравнение с това, японската “макивара” (дървен стълб за удряне в Карате) изглежда детска игра. Разбира се закаляването става постепенно, чрез бавно и методично напредване.
На плочата ударите се отработват по един час като се сменят формите на юмрука. Във всеки удар се тренира и цялото тяло външно и вътрешно. Обръща се голямо внимание на дишането и фокусирането на силата. Изучават се и дълги заплетени форми за самоотбрана, които представят различни положения на реалния бой.
Ударите на Муки-бокса се специализират в най-уязвимите части на тялото, като се удря повече с крака, отколкото с ръце. Използват се и много промушващи техники с пръсти в очите, гърлото и мускулите. Муки-боксът е най-грубата от всички познати системи за борба и се сравнява с гладиаторските зрелища в Стария Рим. На вътрешни срещи е забранено да се атакуват само слабините, но при реалната самозащита те са така наречения “златен пункт” за атака. Във връзка с това, гореспоменатия Срим Баба изтъква, че всички “железни мъже” са с кожени тестиси.
Освен индивидуалните схватки се провеждат и групови битки. Най-известните борци от последните години Нараянгуру Баламбхат Деодхар и неговият брат Лакшмангуру Баламбхат Деодхар можели да се бият едновременно срещу дванадесет мъже.
Всеки урок по Муки-бокс започва и завършва с групова рецитация на Кредото:
“Аз идвам към теб само с палци,
Други оръжия аз нямам.
Но Правото или Честта изискват.
Моите палци ще ме подкрепят!”
Бинот
Това бойно изкуство се използва за голоръка борба срещу въоръжен противник. С оглед на тази особеност, практикуващите отработват специални смъртоносни техники като в тренировъчната им програма са включени единоборства с диви зверове в джунглата или на арена. В тези жестоки битки бойците изпробват смъртоносните си удари и захвати.
През мюсюлманския период, борците на Бинот били наричани “Ек-хатх”. Днес с този стил са запознати съвсем малко хора.
Бандес
Целта на Бандес е да се обезвреди противника без да се убива или осакатява. Това изкуство се състои от безброй хватки, които са подчинени на това правило. Те съчетават в себе си хватове, ключове, хвърляния, обездвижвания, задържания и болезнени прийоми. Общо взето Бандес се доближава твърде много до техниката на японските бойни изкуства Айкидо и Джу-Джуцу. Една особеност на Бандес са ключовете с крака.
Сектата на Тагите (“удушвачите”)
Тази секта, съществуваща и до ден днешен в Индия, практикува зловещото ритуално бойно изкуство с удушаващи хватки (“таги”). Тези ритуални убийства се изпълняват като култ към богинята Кали (“тагери”), която се явява като въплъщение на разрушителната сила в природата и се нарича още “Черната Майка”.
Когато тагите действат и изпълняват ритуалите на това черно изкуство, те винаги призовават богинята Кали със специални заклинания, за да се увеличи силата им.
Целта е жертвата да се убие без да се пролива кръв, тъй като тя се смята за свещена. Тук е мястото да отбележим, че вероятно този ритуал е с много древен произход. При прабългарите например, също е имало подобен обичай на ритуално цареубийство, когато провинилия се владетел бил осъждан тайно, да се удуши с копринен шнур, без да се пролива кръв. Същия обичай срещаме и у турците в Мала Азия.
В Хидерабат живее известния в това изкуство Сурбул Корми. Той пояснява, че в сектата на удушвачите никога не се пролива кръв, никога не се убиват деца и никога не се убива безцелно.
Предполага се, че в днешна Индия съществуват около 12 секти на тагите. Цивилизацията ги е разбила, но те все още съществуват.
Таги (удушването) не е теоретично упражнение, то е много реалистичен вид убиване. Душенето обикновено става със специален ритуален копринен пояс “рухмал”, който се връчва и се носи след посвещението на всеки член от сектата.
Тактиката на тагите е подла, защото най-често се действа с изненада и в гръб. Разработени са различни техники за надяване на примката – отзад, отпред и отстрани. Има различни примки за видовете вратове – за обикновен човек, за борец, за гъвкав противник, за жена и т.н.
След отровителството, това е една от най-подлите системи за убиване на противника – виновен или не.
Кусти (“борба”)
В традиционната индийска борба съществуват стиловете Малла-Крида, Малла-Юдха, Нюдха-Криде, Нуки-Ка-Кусти и някои други.
Борбата винаги е била на почит в Индия и особено са я поддържали раджите и велможите, за които тя е представлявала зрелище и начин да покажат превъзходството си като владетели, чрез демонстриране на силни борци. Борбата заемала своето място във военната подготовка на войската и гвардията, а известните борци ставали телохранители в дворците.
Някои раджи не само покровителствали борбата, но и активно се занимавали с нея. Така например, раджата Кундерао Гюлковар (ХІХ в.) от Барод се гордеел със званието “пелван” (“вещ в борбата”, борец, силен човек, атлет) и ежедневно се занимавал с тези упражнения.
Борците се набирали главно от провинциите Пенджаб и Траванкора. Те се подготвяли от детството си и постигали забележително развитие на мускулите. Някои индийски борци като известният Гама се прославяли и извън страната си на международни срещи по “кеч” или по свободна борба.
Д. Александров
Материалът е по източници от интернет